Legislator Giurisprudenza & Legislazione
VKS-F6062FB495AB7BA0C2258CB2002DFE5D Generato dall'IA

Supreme Court dismisses appeal on costs for partial transformation claim due to lack of evidence and procedural defects.

Numero d'incarto VKS-F6062FB495AB7BA0C2258CB2002DFE5D
Autorità giudiziaria
Giurisdizione Bulgaria (BG)
Data della decisione
Esito del giudizio Respinto (Dismissed)

Sintesi Legislator

Generato dall'IA

The Supreme Court of Bulgaria dismissed the cassation appeal regarding the allocation of legal costs for a claim based on partial transformation of property. The lower court rejected the claimant's request because the tax document failed to prove the lawyer's fee was agreed upon or paid, and the claim for transformation costs was not considered a valid basis for the appeal. The court ruled that the appeal lacked objective grounds for admissibility and did not demonstrate obvious error or irrelevance.

Regesto Legislator

Generato dall'IA

Art. 248, Art. 274, Art. 280 of the Civil Procedure Code; The Supreme Court holds that a cassation appeal is inadmissible if the claim for costs is not supported by evidence and lacks objective grounds for admissibility under the law.

Parole chiave

Generato dall'IA
partial transformation of property legal costs allocation cassation appeal admissibility Civil Procedure Code evidence of lawyer fees partial transformation claim tax document insufficiency censure procedurali

Disposizioni normative citate

Generato dall'IA
Art. 248 of the Civil Procedure Code
Art. 274, para. 3 of the Civil Procedure Code
Art. 280, para. 1, item 1 of the Civil Procedure Code
Art. 280, para. 2 of the Civil Procedure Code
Art. 23, para. 2 of the Civil Code

Giurisprudenza citata

Generato dall'IA
Decision No. 335 of 01.07.2015 in case No. 2020/2015, Second Civil Chamber, Supreme Court
Decision No. 709 of 28.12.2012 in case No. 592/2012, First Civil Chamber, Supreme Court
Decision No. 500 of 16.07.2013 in case No. 2326/2013, First Technical Chamber, Supreme Court
Decision No. 178 of 28.10.2019 in case No. 3037/2019, First Civil Chamber, Supreme Court
Decision No. 2 of 20.01.2025 on Interpretation No. 2/2022 of the Supreme Court
Decision No. 2 of 28.09.2011 on Interpretation No. 2/2010 of the Supreme Court
Decision No. 1 of 19.02.2010 on Interpretation No. 1/2009 of the Supreme Court
Generato dall'IA

Ti chiedi come si applica questa sentenza alla tua fattispecie?

Analizza questa decisione insieme alla legislazione federale e cantonale, ai commentari e alla giurisprudenza successiva in Legislator AI.

Apri in Legislator →

Testo completo

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3215

Гр. София, 20.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. дело № 1157 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК .

Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба с вх.№ 12704 от 01.10.2024 г., подадена от И. А. Т. чрез адвокат А. Т. от САК срещу въззивно Определение № 807 от 28.08.2024 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 435/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, I гр.състав.

Ответницата по частната жалба С. Н. Л. е депозирала отговор чрез адвокат Ц. В. от АК – Стара Загора, с който моли да не се допуска обжалването.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното:

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 1593 от 10.06.2024 г. по гр.д.№ 4957/2023 г. на РС - Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на настоящия касатор по чл. 248 ГПК за допълване на Решение № 378 от 26.04.2024 г. по посоченото дело в частта за разноските.

От фактическа страна е установено, че производството по гр.д.№ 4957/2023 г. на РС – Стара Загора е образувано по искова молба на И. А. Т. против С. Н. Л. за делба на два самостоятелни обекта, като са поддържани твърдения за обстоятелства по чл. 23, ал. 2 СК с произтичащите от това искания делбата да се допусне при квоти 56425/65911 ид.части за ищеца (от които 46939/65911 ид.части, притежавани на лично основание поради частична трансформация, а останалите 9486/65911 ид.части – поради прекратяване на СИО) и 9486/65911 ид.части за ответницата.

С депозирания отговор на исковата молба ответницата изрично е признала основателността на твърденията по чл. 23, ал. 2 СК и е заявила, че моли делбата да се допусне при посочените в исковата молба квоти. С постановеното Решение № 378 от 26.04.2024 г. е признато за установено по отношение на отвеницата, че на основание чл. 23, ал. 2 СК ищецът притежава 46939/65911 ид.части от процесните вещи и делбата е допусната при квотите, заявени с исковата молба.

По заявеното от ищеца искане да му бъдат присъдени разноски в решението е изложено, че се следва присъждането на държавната такса по иска по чл. 23, ал. 2 СК, но не и каквато и да е част от адвокатското възнаграждение в размер на 8 580 лв. РС се е аргументирал със съдържанието на ДПЗС, в който липсват данни да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по чл. 23, ал. 2 СК, а същото касае единствено и само иска за делба.

Последното е обосновало извод, че по отношение на тези разноски произнасянето е дължимо във втората фаза на производството, съобразно Определение № 335 от 01.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 2020/2015 г. на ВКС, I г.о.

Последвало е подаването на молба по чл. 248 ГПК, която е оставена без уважение с Определение №1593 от 10.06.2024 г. по гр.д.№ 4957/2023 г. на РС - Стара Загора по вече изложените с решението съображения.

Сезиран с частна жалба, ОС - Стара Загора е намерил за необходимо да отбележи, че производството пред РС не се е отличавало с фактическа и правна сложност. Приел е, че в ДПЗС е уговорено, определено и заплатено единствено и само възнаграждение по иска за делба, но не и по преюдициално предявения иск по на чл. 23, ал. 2 СК, поради което по отношение на възнаграждението съдът следва да се произнесе едва във втората фаза на делбата.

В изложение към частната касационна жалба са поставени въпросите:

„Разноски за адвокатско възнаграждение в първата фаза на делбата, при наличие на преюдициални спорни въпроси, присъждат ли се на основание чл. 78 ГПК – в първа фаза на делбата?“;

„С решението по първа фаза на делбата съдът дължи ли произнасяне по претенцията на ищеца за разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената защита по отношение на успешно защитеното съществуване и обема на правата в съсобствеността на съделителите във връзка с уважения преюдициален иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК на основание чл. 78 ГПК ?“;

„Допустимо ли е във втора фаза на делбата съдът да се произнася за разноски за адвокатско възнаграждение по уважен с решението по първа фаза на делбата иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК ?“.

Касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 9 от ППВС № 7/1973 г., както и казуална практика на ВКС, съгласно която при възникнали в делбеното производство спорни въпроси и когато тези спорове се пренасят в по-горни инстанции, разноските се определят по общите правила на чл. 78 ГПК.

Поставя и въпроса:

„Ако ответната страна по предявен в делбеното производство преюдициален иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК признае този иск, дължи ли на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно с уважената част на иска ?“ – с довод, че искът по чл. 23, ал. 2 СК е конститутивен и правният резултат от уважаването му не е постижим извънсъдебно, поради което признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски. Позовава се на казуална практика на ВКС.

Поддържа още, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първите три поставени въпроса нямат обуславящо значение за постановения от въззивния съд резултат, тъй като с обжалваното определение не е отречена възможността за присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в първата фаза на делбата съобразно произнасянето по преюдициални спорни въпроси. Решаващият мотив за отхвърляне на искането по чл. 78, ал. 1 ГПК, респ. – по чл. 248 ГПК, е констатацията, че в представения като доказателство за направените разноски ДПЗС липсват данни да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за защита по иска по чл. 23, ал. 2 СК, а същото касае единствено и само иска за делба. В този смисъл искането е отхвърлено не поради неговата принципна неоснователност (в каквато насока са поставените питания), а поради неговата недоказаност.

Основание за допускане на обжалването не обективира и четвъртото питане. То е поставено в контекста на разбирането, че искът по чл. 23, ал. 2 СК е конститутивен, което е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно ТР № 2 от 20.01.2025 г. по тълк.д.№ 2/2022 г. на ВКС, ОСГК, процесуалното средство за защита при твърдение за осъществена трансформация на лично имущество (както пълна, така и частична) е предявяването на положителен установителен иск за титулярството на съответното вещно право. Предвид характера на иска релевираната от касатора практика по чл. 274, ал. 3 ГПК - Определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч.гр.д.№ 592/2012 г. на ВКС, I г.о., се явява неотносима (с Определение № 500 от 16.07.2013 г. по ч.т.д.№ 2326/2013 г. на ВКС, I т.о. и Определение № 178 от 28.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 3037/2019 г. на ВКС, I г.о. не е допуснато касационно обжалване, поради което те не удовлетворяват изискванията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК към актовете, формиращи практиката на ВКС по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Ето защо ВКС приема, че отсъстват както общо, така и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпрос № 4.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивните актове се допускат до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от извършената от настоящия състав служебна проверка не се установява вероятност въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 807 от 28.08.2024 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 435/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, I гр.състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: