Supreme Court dismisses appeal due to lack of relevant legal question formulated under Civil Procedure Code Article 288.
Sintesi Legislator
Generato dall'IAThe Supreme Court of Bulgaria dismissed the appellant's appeal under Article 288 of the Civil Procedure Code because no specific legal question was formulated in the appeal statement. The appellant complained about the appellate court's evaluation of evidence and the tax declaration's relevance to the unfinished building, but these were merely substantive grievances rather than distinct legal issues. The court ruled that such complaints regarding the assessment of facts and evidence do not constitute the necessary legal questions required to justify a cassation review.
Regesto Legislator
Generato dall'IAArticle 288 of the Civil Procedure Code; Article 280, Paragraph 1, Item 3 of the Civil Procedure Code. The Supreme Court must not derive a relevant legal question from the appellant's assertions; complaints regarding the court's evaluation of evidence or the reasoning behind its findings do not constitute a legal question under Article 280, Paragraph 1, Item 3, and thus cannot serve as a basis for admitting the cassation appeal.
Parole chiave
Generato dall'IADisposizioni normative citate
Generato dall'IAGiurisprudenza citata
Generato dall'IADecisioni correlate
Generato dall'IATesto completo
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
гр. София, 09.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3603/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. П., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат С. К., срещу въззивно решение № 163 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 11/2017 г. по описа на Окръжен съд - София.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Касаторът поддържа, че решението е незаконосъобразно, неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Твърди, че същото е постановено в нарушение на разпоредбата на действащия през процесния период Закон за планово изграждане на населените места /влязъл в сила от 03.01.1950 г. и отменен с чл. 205, т. 1 ЗТСУ – ДВ бр. 29 от 10.04.1973 г./, а въззивният съд не е обсъдил приложените писмени доказателства /данъчна декларация от 16.02.1973 г./ във връзка с изграждането до груб строеж на процесната двуетажна жилищна сграда и факта могъл ли е да бъде обект на данъчно облагане незавършен в груб строеж имот.
Ответникът по касация А. – М. В. П., [населено място], област Б., непълнолетна,действаща със съгласието законния си представител Ф. Г. Н., чрез пълномощника адвокат С. О., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът по касация Е. В. Ш., [населено място], не изразява становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 199/2016 г. по гр.д.№ 145/2015г. на Районен съд – Самоков, с което е отхвърлен предявеният от В. В. П. срещу А. М. В. П. и Е. В. Ш. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик по наследство на 2/8 /две осми/ идеални части от двуетажна жилищна сграда – източен близнак, находяща се в [населено място], със застроена площ 57 кв. м., с идентификатор 65231.903.80.2 по одобрената кадастрална карта на [населено място], които идеални части представляват разлика над дела от 1/8 /една осма/ идеална част от притежаваното от ищцата право на собственост върху описаната сграда, в който това право й е признато с нотариален акт № 171/2008 г., както и за признаване за установено по отношение на ответниците, че е собственик по наследство на 2/16 /две шестнадесети/ идеални части от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена гореописаната сграда, целият с площ 464 кв. м. с идентификатор 65231.903.80 по кадастралната карта на [населено място], които идеални части представляват разлика над дела от 1/16 /една шестнадесета/ идеална част от притежаваното от ищцата право на строеж върху същия поземлен имот, в който това право й е признато с посочения нотариален акт.
Въззивният съд е приел, че са предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Със Заповед № 2094/03.10.1966 г. на министъра на земеделието, на братята В. Г. Ш. (общ наследодател на страните) и П. Г. Ш. е предоставено право на строеж върху държавна земя - парцел от 480 кв. м., находящ се в кв. 243 по регулационния план на [населено място], и всеки от тях построил по една къща близнак в дворното място.
П. Ш. и В. С. Ш. са сключили брак на 01.06.1963 г, прекратен със смъртта на В. на 18.04.1971 г. На 23.04.1972 г. П. встъпил в брак с Е. Ш., която и по настоящем живее в процесния имот. П. починал на 24.04.2004 г., като бил наследен от Е. Ш. (съпруга) и В. Ш. (син), починал на 19.04.2006 г. и оставил за свои законни наследници дъщерите си В. П. и А.
– М. П.. С нотариален акт № 171/28.10.2008 г. на страните е признато право на собственост по наследяване и придобивна давност по отношение на процесната жилищна сграда, ведно с 1/2 от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, при съответни квоти: Е. Ш. – 3/4 ид. ч., В. П. – 1/8 ид. ч. и А. – М. П. – 1/8 ид. ч. С нотариален акт № 26/2008 г.
Е. Ш. дарила на малолетната А. – М. П. собствените си 3/4 ид. ч. от процесния недвижим имот, ведно с 1/2 ид. ч. от правото на строеж. Според въззивния съд спорен при тази фактическа обстановка, с оглед определяне на съответните идеални части на страните в съсобствеността, е въпросът кога е построена процесната двуетажна жилищна сграда – източен близнак.
За неоснователен е приет доводът на ищцата, че строежът е следвало да бъде завършен в двугодишен срок от учредяване правото на строеж. Изложени са съображения, че през разглеждания период е действал Закон за планово изграждане на населените места (в сила от 03.01.1950 г. и отменен със ЗТСУ – ДВ, бр. 29/10.04. 1973 г.), като нито ЗПИНМ (отм.), нито Правилника за държавните имоти съдържат легална дефиниция за „застрояване”.
Последното може да включва всички дейности до окончателното построяване на обекта, но би могло да се схваща и като започване на строителството. Представената данъчна декларация от 16.02.1973 г., в която като година на застрояване на процесния имот е отбелязана 1968 г., представлява частен свидетелстващ документ, който по арг.
от чл. 180 ГПК доказва единствено, че лицето подписало документа е действителният му автор, но няма материална доказателствена сила, обвързваща съда. Показанията на свидетелката Т. П. (посочена от ищцата), че процесната сграда е завършена през 1968 г. по време на брака на П. и В. Ш., също не изясняват правнорелевантни факти по делото, тъй като не отразяват нейни преки впечатления.
Твърдението на ищцата, че П. Ш. и неговият брат са придобили правото на строеж възмездно, респективно, че по това време П. Ш. е бил в брак с В. Ш., поради което съвместният принос на последните двама се предполага, е въведено едва във въззивната инстанция, поради което е преклудирано. С оглед на това, въззивният съд приел, че ищцата не е успяла да проведе успешно пълно и главно доказване на твърдяното обстоятелство, че процесната къща е построена през 1966 г.
– 1968 г. Същата е придобита в режим на семейна имуществена общност, но не от П. Ш. и първата му съпруга В., а от П. Ш. и Е. Ш., тъй като по време на техния брак е положен покрив на сградата (през 1972 г.), завършена е в груб строеж и е станала годен обект, върху който законът позволява да се придобие право на собственост.
Изхождайки от приетия за установен факт, че двуетажната къща – близнак е придобита в СИО съвместно от П. и Е. Ш., въззивният съд приел, че след смъртта на П. преживялата го съпруга Е. е получила 1/2 ид. ч. от прекратената СИО като лично имущество. Останалата 1/2 ид. ч. от прекратената имуществена общност на основание чл. 9, ал. 1 ЗН се разпределя поравно между Е.
Ш. и единствения син на починалия – В. Ш., т. е. всеки от тях получава по 1/4 ид.ч. Частта на Е. Ш. нараства на 3/8 ид. ч., в какъвто обем е признато правото й на собственост, съгласно констативния нотариален акт. След смъртта на В. Ш. през 2006 г., неговата 1/4 ид. ч. на основание чл. 5, ал. 1 ЗН се наследява в равни части от по 1/8 ид.
ч. от двете му дъщери - В. П. и А. – М. П.. Правото на строеж върху дворното място УПИ целият с площ 464 кв. м., с идентификатор 65231.903.80, се разпределя както следва: 3/16 ид. ч. за Е. Ш., и по 1/16 ид. ч. за В. П. и А. – М. П..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК.
Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК .
Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е предопределил изхода на делото.
Наведени са оплаквания по съществото на спора, които касаят преценката и обсъждането на доказателствата по делото, съответно обосноваността на изводите на съда, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г., обосноваващи прилагане на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК .
Те не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК , тьй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК . Следва да се посочи, че въззивният съд е направил изводите си за неоснователността на предявения иск след като е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност /свидетелски показания, данъчна декларация и нейното значение като частен свидетелстващ документ, без материална доказателствена сила/, като е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона.
Извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт, в съответствие с практиката на ВКС - решение № 138/03.10.2017 г., гр.д. № 5037/2016 г., III г.о.; решение № 354/30.10.2015 г. по гр.д. 1398/2015 г., ІV г.о., решение № 7/08.02.2012 г., гр.д.
№ 510/2011 г., II г.о., решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г., ІV г.о./. Липсата на формулиран правен въпрос, релевантен за конкретното дело и включен в предмета на спора, без посочване на неговата значимост за изхода на делото, сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се обсъждат сочените допълнителни основания за това.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответницата по касационната жалба А. – М. В. П. в размер на 300 лева /триста лева/ за адвокатско възнаграждение, видно от приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение срещу въззивно решение № 163 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 11/2017 г. по описа на Окръжен съд - София.
ОСЪЖДА В. В. П. да заплати на А. – М. В. П. – непълнолетна, действаща със съгласието на своята майка и законен представител Ф. Г. Н., разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 300 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: