# VKS-FFE7F87C40082CEBC2258AE400329887 — VKS-FFE7F87C40082CEBC2258AE400329887 — Върховен касационен съд

**Geschäftsnummer:** VKS-FFE7F87C40082CEBC2258AE400329887
**Gericht / Behörde:** Върховен касационен съд
**Canonical Legislator URL:** https://docs.legislator.ch/de/sources/court-decision/eu-bg/VKS-FFE7F87C40082CEBC2258AE400329887/vks-ffe7f87c40082cebc2258ae400329887
**Official Source URL:** http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/vCourtActsByCase/FFE7F87C40082CEBC2258AE400329887

## Zusammenfassung (Sachverhalt & Erwägungen)

5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1273 гр. София, 20.03. 2024 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими �...

## Leitsatz / Regeste

5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1273 гр. София, 20.03. 2024 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими �...

## Volltext des Entscheids

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1273
гр. София, 20.03. 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Велислав Павков 2.Десислава Попколева
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2965 по описа за 2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ПРБ и Д. В. Д. против решение № 429/06.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 3464/2022 г. от 12-ти състав на САС.
Д. Д. оспорва жалбата на ПРБ, с писмен отговор.
СДВР не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е частично основателен за сумата от 10 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата от 6400 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди.
Съдът е приел, че срещу ищеца са били първоначално повдигнати и поддържани две обвинения, като за едното от тях по чл.354а, ал.1, пр.4 вр.чл.20, ал.2вр. ал.1 от НК производството е било прекратено от ответника, поради недоказаност на същото. Производството по другото повдигнато обвинение е продължило за срок от около три години и половина до влизане в сила на оправдателната присъда. Броят на проведените съдебни заседания не е бил прекомерен. Посочено е, че оправдателната присъда по отношение на ищеца не е постановена поради липса на извършено от него деяние, описано в обвинителния акт, а поради факта че същото, макар и формално да осъществява признаците на престъпния състав по чл. 354а ал. 1, вр. чл. 56 от НК, не е с висока обществена опасност и при съобразяване на чл. 9 ал.2 от НК следва да се приеме, че няма престъпен характер. В случая по отношение на ищеца за същото деяние е наложено административно наказание. За срок от около година и половина спрямо ищеца са били взети мерки за неотклонение, задържане за срок от 72 часа и гаранция в размер на 1 000лв. За същия срок на ищеца е била наложена и мярка забрана за напускане пределите на страната. Прието е, че описаните мерки са ограничили правата на ответника за посочените периоди, но продължителността им не е била много дълга, като наложените мерки за процесуална принуда не са били несъответни и не са ограничавали необосновано правата на ищеца, а единствено са изпълнявали целта си да осигурят неговото присъствие в съдебното заседание.
Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и относимите факти и обстоятелства към определяне на обезщетението за неимуществени вреди - тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, продължителността на наказателното производство – водено в рамките на нормалната продължителност; взетите мерки за неотклонение – спрямо ищеца не е била вземана мярка за неотклонение задържане под стража, а другите мерки са отменени след около година и половина; задържането му от органите на реда а срок от 72 часа; причината за постановяването на оправдателната присъда – поради малозначителност на деянието; ненужното и прекомерно медийно отразяване на задържането и изнасянето на факти, имена и адреси, както и самия начин на задържане на ищеца – чрез поставяне на белезници без доказани предпоставки да бъде приложен този начин на действие. Доказано е че към момента на извършването на претърсването и изземването са били налице предпоставки за извършването на тези процесуални действия по неотложност, тъй като след това те се били одобрени от съда. Посочено е, че не са събрани доказателства за твърдените от ищеца неимуществени вреди, свързани с твърдените от ищеца здравословни проблеми, възникнали в резултат от воденото срещу него наказателно производство.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на касатора - ищец се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Един от въпросите е, допустимо ли е въззивен съд да обосновава решението си с липса на доказателства за твърдени конклетни вреди, свързани с влошено здравословно състояние при положение, че с исковата молба е поискано назначаване на СПЕ за това доказване, недопусната от първоинстанционния съд, поискана също така с въззивната жалба, но отново недопусната от въззивния съд. Твърди се противоречие с постановките на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията в този случай на въззивната инстанция /неправилно посочено в изложението като ТР№1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В цитираното тълкувателно решение – т.3 , е прието следното: Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт.
В случая е налице искане за назначаване на СПЕ за установяване на твърдените от касатора – ищец неимуществени вреди за влошаване на здравословното му състояние, отказано е назначаването на същата и от двете инстанции, като мотивирайки решението си липсата на доказателства в горния смисъл, въззивният съд е процедирал в противоречие с посоченото по-горе тълкуване, дадено с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване на ПРБ се сочат правни въпроси, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.
По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска по касационната жалба на ПРБ.
Водим от горното, състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 429/06.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 3464/2022 г. от 12-ти състав на САС по касационната жалба на Д. В. Д..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 429/06.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 3464/2022 г. от 12-ти състав на САС по касационната жалба на ПРБ.
УКАЗВА на Д. В. Д. да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 5 лева, като в едноседмичен срок представи доказателства за внасянето, в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.